- Ха, интересна алюзия, но не е това. Не искам да се закачам със здравната система - овехтялата лелка, която винаги е една от оплаквачките зад катафалката. „Очи на сляп, език на болен” е заглавието на последния разказ в сборника, но също така, мисля си, е и една метафора за писането изобщо. Очите на пишещия, подобно на слепия, са обърнати навътре. Самият текст прилича на езика на болен - това е езикът без излишни задръжки, езикът, който трябва да каже повече, за по-кратко време.

- О, да, често. Това ражда забавни ситуации. Когато например отидох в Казанлък да си получа наградата, „Чудомир” журналистите не само, че бяха ни объркали, но вече си бяха пуснали и материалите във вестниците. Определено бяха недоволни от възникването ми като непредсказуема антиматерия. В един вестник пък, в анонса преди един разказ пишеше, че съм превел над сто книги от английски. Не съм способен на такъв епохален труд. Това, разбира се, е преводачът и писател Любомир Николов. Тези, които ме познават, знаят, че съм роб на бързо преминаващи хобита – само в писането съм сериозен.

- Лесно е да се купи, не да се издаде. Дори да е било лесно издаването в някакъв период от време, вече не е така. Сега книгите минават през тежко раждане и не са виновни издателите, а пазарът, естествено. Радвам се, че Манол Пейков и издателство "Жанет 45" оцениха "Очи на сляп, език на болен". Издателство Сиела пък застанаха зад "Въжеиграчът Карой" и "Слънчев бряг, код жълто". Аз не съм лесно продаваем автор.

- Имах наум конкретни неща и когато ги описах, публиката ги прие с възторг. Да, казах на гостите да се държат с новата книга като с лека жена – да я отстъпват на приятели, да я залагат на хазарт, да я изхвърлят от къщи и после пак да си я прибират. Като една лека жена, уверих ги, че тя ще им предложи неподозирани удоволствия, без да иска много в отплата – камо ли брак. Това е, мисля, добър начин на четене.

- Точно така трябва да се смята – докъдето се тегли чертата. Според един мъдрец до финалния миг на човека не може да се тегли чертата. Нещо може да се случи в самия край. Ако тегля дотук чертата, се сещам за някои щастливи мигове, които не са могли да бъдат по-щастливи, както и за нещастни мигове, които обаче са могли да бъдат много по-нещастни. Що се отнася до писането, се радвам по детински, когато съм успял да сглобя някой подмолно двусмислен и красив текст и после да разбера, както се е случвало например, че някой си го е изрязал от вестника или друг се плесне по челото и каже, абе ти ли беше тоя, който писа за полковника с пчелите.

- Литературата е странно същество, което, като си отвори устата, казва нещо многозначително. Журито на "Хеликон" през годините доказа, че има слух за тия странни звуци. Те обаче са като издаваните от китове звуци, които се заглушават от моторните лодки, джетовете и пляскането на водните колела. Публиката кара весело водните си ски и само някои меланхолични натури решават да си легнат с трудна книга в ръка. По-подходящи за приспиване са розовите, ефирни книги, на които, ако им се разместят страниците, никой няма да забележи. Аз не меря книгите само по продадените бройки. Изобщо една книга е трудно да се премери веднага. В нея може дори да има животоспасяващо изречение, което е прескочило от една страница в друга и в този си шпагат да чака следващо издание, където ще стои гордо като гренадир. Оценката на журито на наградата „Хеликон” сама по себе си е успех за една книга. Писателите работят с тяхна си валута. Те притежават Unreal Estate, да цитирам заглавието на една от книгите на друг мой съименник – поета Любомир Николов, който живее в САЩ.

- Получи се чудесен буфосинхронизъм. Публикувах на език, който не се поддържа официално от Амазон, но книгите живееха там един сносен живот и аз се радвах, че българи, живеещи в чужбина, ги даунлоудват и ги четат, далеч от прокапалата бащина стряха. След четири месеца получих писмо от Амазон, че книгите ще бъдат деактивирани, защото са на език, които не се поддържа. Да добавя ли, чудя се, че са и на култура, която не се поддържа. Ето ви една постмодерна връзка език-култура. Книгите ми, които бяха преведени на английски език, си останаха. Нищо лично, както се казва. Всъщност аз се захванах с това, защото Киндълът ми поддържа кирилица, мозъкът ми също. Станалото не е болка за умиране, защото книжарница "Хеликон" направиха чудесна секция с е-книги, Библио развиха една модерна електронна книжарница и сега е-книгите ми са там. След като публикувах е-книгите си в Smashwords нещата си дойдоха на местата, защото Smashwords поддържат текстове на кирилица.

- Написах го, защото ще става все по-интересно. Ще бъдем ли деактивирани постмортем може би е истинският въпрос. Истината е, че никой не се занимава с деактивирането. Все повече мъртви хора ще живеят в мрежата и ще отстояват своето мнение до безкрай. Детска играчка е да се направи блог, който ще бълва ектоплазмите на твои мисли дълго след като те няма. Ако всички мисли на един човек се запишат и структурират приживе, то след смъртта му ще може да се разговаря с него. Мислите на един човек са продукт на неговото обучение, преживявания, ценности и вътрешна логика. Тези потенциали могат безкрайно да произвеждат нови мисли. Ще носят отпечатъка на човека, но ще са съвсем нови. Тази тема я има и в един друг разказ „Пич... забрави си тялото”.

- Никога нямаше да напиша този разказ, ако той бе само умозрителен експеримент с един теологичен казус. Истината е, че в официалния вестник на Ватикана L'Osservatore Romano тематиката дали Хомър е католик бе обсъждана с цялата си сериозност. Читателите също искаха да знаят какъв ще е отговорът. Заключението бе, че Хомър и Барт са католици. Историята е поучителна, мисля. Сега, в цивилизацията на образите, когато тв героите са по-живи от твоя съсед, дали те са католици или не, не е чак толкова абсурден въпрос. И не е толкова лесен. Аниматорът може да е безбожник, но сценаристът да е католик. Самият разказ, разбира се, е фикция.

- Относно литературния живот – не съм инсайдър. Не съм потопен в него, другият все още ми харесва повече, но струва ми се, за всеобщо учудване на писателските съюзи, литературният живот взе, че се съживи, пусна крилца и стана по-хедонистичен. В някои места в София като "Петното", "Дорис", "Билковата" и други, могат да се видят и писатели и пишещи. Доста релаксирани при това. В тая криза?! Между писатели и пишещи няма особена разлика; само ако това, което някой пише, се получи, той временно става писател. Като знам каква шизофренна мъка е човек да напише свястна книга, изпитвам истинска симпатия към колегите. Няма нужда дори да ни представят един на друг, защото се четем взаимно.